Мразя, мразя, мразя понеделниците. Всъщност не мразя понеделниците, а първият работен ден от седмицата, който и да е той. Мразя и останалите дни от седмицата, като се паднат да са ми първи работен ден. Ненавиждам ранното ставане, транспорта пълен със селяндури ухаещи все още леко, но съвсем осезаемо на чесън и други биологични гадости. Мразя изгорелите газове, задръстванията. Мразя колегите, приятелите си, мене си и всичко възможно в първия работен ден. Изпълнен съм с кротко желание да терминирам съществуването на всички човешки същества, които са изпълзели от къщите си. Нямам нищо против да настъпи апокалипсисът, за да може всичко да свърши и да се наспя.
Само някое бедствие, авария, човешко нещастие или сухи пари биха ме зарадвали в такъв момент. Имам списък с индивиди, чието адско нещастие би ме зарадвало в понеделник сутрин. Ако някой иска да ме утеши и зарадва да дойде, ще му дам списъка и да почва да злосторства. Или може да ми даде пари - ще се радвам на всякакви монети и хартии.
Събудих се в пет и половина сутринта. Бях забравил да изключа алармата на телефона. Metallica тъкмо стигнаха до „some men like to hear, to hear the cannon ball roaring, me I like sleeping…” и Няня се размърда, за да измърмори „Това оттатък, докога ще пее?”. Станах и изключих алармата. И се разсърдих. Какво си въобръзява тя, че ми държи тоя гнъсничък тон? Какво ме пита „докога ще пее?” – ще пее докато свърши песента. И какво се очаква от мен като бъда обстрелян със сарказъм, трябва да спра звъненето и после да почна да се чувствам виновен, че се е събудила ли? Или какво?!
Върнах се в леглото и в знак на сръдня не я прегърнах. Полежах и придремах още около час и нещо. В този момент още имах доброто намерение да не закъснявам за работа. Станах отново към седем и половина и си налях остатъка от вчерашното кафе. Сръбнах две глътки, запалих цигара и включих компютъра. Гледах си тъпо блога и се чудих какво да пиша. Не можах да измисля нищо. Влязох да взема душ. Видях, че съм много брадясал, но времето напредва и реших да оставя бръснача и да ползвам самобръсначката. Наклепах си лицето с пяна и тъкмо започнах да се дращя, когато Няня отвори вратата на банята.
Чичката си има тест. Той е следният: Кой е казал сам на себе си, като застанал на ръба на пропастта: "Литни, литни, грозна мухо!" Кой на кого е казал:"Зощо тя джупи покрива, зощо тъй?" Кой е доктор Кеворкян, кой е доктор Менгеле? Коментирайте етичните аспекти на работата на тия двама известни лекари? Понеже повечето от тия дето ще четат блогата, могат да го решат теста само като ползват чичо Гугъл, моля тия, които наистина могат сами да го решат да ми пратят отговорите - печелят право да им излизат статии в тоз блог без цензура. Айде у лево на всички вас, папуняци! Аз отивам при Керуак, ангелите на самотата и дано утре на път за работа някой от вас да катастрофира и умре, че имам нужда от извинение за нов черен костюм, пък и доста ме дразните.
Сряда – гаден работен ден, както винаги. Обаче басимамата. Излизам на балкона да пафкам цигарюли и гледам един от човеците от първата смяна изхвърча от офиса на бегом. Извървя петдесетина метра към паркинга, пъхна си телефона в джобите, обърна се и върна в сдържан тръс. Връщам се от балкона – гледам седи и бачка. Какво става бе?!? Работата била такава, човекът питал може ли да излезе от работа да отиде до университета си на някакво контролно. Било му позволено и той излетял, после явно е говорил с преподавател или с някой състудент и се върнал – били се разбрали, че може да правят контролното и друг ден. И сега е ред на моя коментар – ми дайте да се разрешава на всеки да си излиза когато иска да поръчка и като му каже гаджулина/ гаджулината „Няма пък, вече не ми се ръчка!” да си се връща на работа. Какъв е проблемът? Никакъв, естествено!!!
И в по-спокоен тон. На партито на 19-ти декември щели да се раздават наградки. Номинации и всичко останало както си му е редът. Драмата е обаче, че още се мъдрят номинациите. Ту били много сериозни, ту били много нецензурни.
Ако сте тука отдавна сигурно го познавате тоя грозил. Ако сте отскоро – това е Грозния Сашо. Та той щял да се връща. Там дето бил не му харесало – ама никак. Не ме питайте – не знам. Той си знае най-добре. Иначе, да му се зарадвате може, защото той не е лош, даже е пич, ама е мнооого, мнооого грозен. Чичо веднъж научи сина му да не яде восък от свещи, за да на му свети корема. Ама може би трябваше да науча детето на някакви класически золуми - да пикае в саксиите, да дърпа котките за опашките или нещо такова...
Тая сутрин отново се почнаха спекулациите за съдържанието на коледните кошници. По-големи ли щели да са от миналогодишните или по-малки. Какво щяло да има вътре – уиски или вино и т.н. Каквото има, има. Работодателят не е длъжен да ти поднася коледна кошница. Не знам на някого в договора да пише „…и коледна кошница с благинки…”. Но обичайната малоуминя си е обичайна малоуминя. Не стига, че получаваш въобще някакъв жест на внимание, дай сега и да помрънкаме. Бабината ти трънкина. Взимай си кошницата, „кажи, баба Thankyou”, защото така е лИбезно и бегай. Ако някой не си харесва кошницата чичо ще му я вземе с удоволствие.Щото Чичо е отпуска и на Коледа и на Нова Година и може ако в кошницата му има салам „Камчия”, щастливо да си дъвче салам „Камчия”.
СС мафията има главатар. Елегантен, умен без да е гумен или игумен, с буйна коса и справедлив, а не като оня мой приятел Божо дето се кандидатира за кмет на село Гинци с лозунга: "Божо - кмет като мед. Уй, мускули и интелект!"
От снощи се чудя какво да пиша за днес. Чудене, чудене и пълен блокаж. Прибирам се вкъщи и новините веднага ме ядосаха достатъчно, че да почна да драскуля /добре де, да чаткам по клавишите/. Каква била последната далавера? От догодина отпадал едногодишният срок, в който безработните получват социални помощи. Досега като си безработен получаваш една година помощи и после край – да си намериш работа. Сега, поради туй щото някаква ацтекска организация спечелила някакво си дело срещу европейската комисия-зумисия-задкулисия. После айде европейска директива – да се дават помощи и по-дълго. Добре. Първоначално си мислиш – „Добрее! И без това плащам данъци като гламав, ако не дай си боже остна без работа, поне някакви си пари да се върнат при мен и да не се ужасявам, че може да остана без работа.” Много хубаво, логично, политически коректно. Супер!
Супер ще стане за мързеливите михлюзи, на които така или иначе не им се бачка. Тъпи, тъпи бели мъже. Не е случайно, че най-прецаканото обществено животно е бял, хетеросексуален мъж на средна възраст, с жена, две деца, здрав, с постоянна работа, почтен, средноинтлигентен данъкоплатец. Тая гад не се брои за малцинство, не е инвалид, не е войнстваща за права лесбийка, нема преференции за нищо. Нема да има и за безработни компенсации за тая гадина. Защото се опитва да е логична, добронамеренаи да се държи прилично. И аз понеже съм същата тъпа гад, може би ми е време да престана да съм лЬОбезен ще си призная какво смятам, че е правилно и какво искам.
Искам следното, което освен всичко друго е и много правилно. Искам сутрин като излизам за работа един безработен да върви след мен и да ми носи багажа, двама пенсионери да вървят след мен и да пеят хвалебствени песни, а трима ацтеки да си блъскат главите в бордюра и след това да лягат в локвите, за да мога да стъпя върху тях, за да не си мокря обувките.
*Ацтеки – древен народ. Не може да се казва мразя черни, цигани или каквото и да е друго малцинство, защото то изведнъж те напада и леле майко! Обаче няма никакви проблеми да си мразиш някакъв си древен, почти изчезнал народ. /Тая стройна теория е плод на умствените усилия на един от любимите ми пиратели/
Програмираните истории въобще не са програмирани, обаче защото е трудно да се бълва всеки ден нова история ще ги напиша няколкото, които имам и те ще започнат да излизат на 1 декември 2009. А ако се появи някоя, която е наложително да излезе веднага - тогава веднага. А сега имам да мия прозорци и да ходя до ХЕИ. Не, нямам свински грип - леко съм изкукуригал и имам свинско в хладилника.
Мразя, мразя, мразя понеделниците. Всъщност не мразя понеделниците, а първият работен ден от седмицата, който и да е той. Мразя и останалите дни от седмицата, като се паднат да са ми първи работен ден. Ненавиждам ранното ставане, транспорта пълен със селяндури ухаещи все още леко, но съвсем осезаемо на чесън и други биологични гадости. Мразя изгорелите газове, задръстванията. Мразя колегите, приятелите си, мене си и всичко възможно в първия работен ден. Изпълнен съм с кротко желание да терминирам съществуването на всички човешки същества, които са изпълзели от къщите си. Нямам нищо против да настъпи апокалипсисът, за да може всичко да свърши и да се наспя.
