Въпросите

Въпросите морално етически не са като въпросите орално фалически. Не е като да пишеш „кур” на стената на историческата забележителност и да прославяш родните дружества туристически. Сложни са тези неща – много. Идва ли се на работа по-къси гащи? Да се изпляскам ли с колегата/колежката или не? Дали пък да не прецакам шефа? Защо да не подгъзурча куйрука и да не стана кафяв нос – и без това всичко отива по дяволите, поне аз да съм добре? Да взема ли пък да си свърша работата? Защо да не поскрия данъци? Но няма какво да го мисли човек, дето викаше един приятел: „Мразим да мислим, защото се потим и миришем лошо!” Та така… Вторник.
Шибана работа е вторника, не е гаден като понеделник, но е и далеч от преполовяването на седмицата. Недоклатена колежка е изпаднала в киселинно състояние, което вероятно й изтребва яйцеклетките до една, а видимото проявление на киселинността е отровно мълчание. Не съвсем, чува се как хрупа някакви гризини. Чакам шефа да излезе за обяд, за да мога спокойно да пафкам цигари на балкона. Докато този момент дойде трябва да оценявам работата на хората – бих им наджаскал отлични оценки на всички с едно тряскане на клавиш, но по закона на всеобщата гадост е невъзможно да сложиш групова оценка – те ти тебе булка интелигентен софтуер. Усещам как ме налазва погнуса, мирова скръб и всеобхватна мизантропия. Дали пък с мен нещо не е наред?