Call for entries

Както вероятно вече сте видели, и моля да ме извините за безразборните запетаи, в горния край на блога има един проект за книга за контактен център. Моля, всеки който има какво да каже по въпроса да ми прати по някой ред, за да посъбера различни гледни точки. А аз пускам там преработката на това, което съм написал досега. Благодаря. Може да ми пратите картинка, стихче, един ред да е - все е от полза. Пуснете го като коментар на този пост. Картинката с патъците е просто готина картинка, която намерих. Ако някой си мисли, че зеленото има нещо общо със зеленото на един наш телефонен оператор - в грешка е. Не е това зелено. Няма нищо общо. Господ да Ви пази мобата. Ето текста досега:

Call center 24/7

Глава 1

Кой съм аз

Да започна и аз като Робинзон Крузо „Роден съм в град Йорк през ...”. Преди известно време тази книга ми попадна в ръцете, чудесното издание с твърди корици на библиотека „Световна Класика”. Надписано от далечната наша роднина кака ми Стефка с правописна грешка. „На Борисчо, от кОка Стефка”. Голям смях му удряхме с брат ми на тази грешка. А на „Робинзон Крузо” аз му удрях голямо четене. Тъкмо се бях научил да чета и баба ми откри, че докато чета може да ми пробута всякаква храна. Горкият Дефо, по страниците на произведението му има следи от филийка с лютеница, филийка с риба „Перла”, баничка, марципан „Кума Лиса”, циганска баница, попска яхния и всякакви други вкуснотийки.

Идеята на баба ми, трябва да се признае, беше гениална, още повече, като се има предвид какво дребно злоядо копеленце бях. Моя е репликата „Абе, ти не разбираш ли, че въобще не обичам да ям. Склонността ми да обобщавам, също е наследена от баба ми, в един по-късен етап от живота ми тя успешно резюмира развитието ми по следния начин: „Борисеее, какво дете беше – какъв идиот стана.” Така си е, питайте, който искате от приятелите ми, аз съм внук на баба си, син на майка си и баща си и брат на братята си и по всеобще съгласие, в общи линии идиот.

И а ла Робинзон . роден съм в град София, живял съм и живея в град София, надявам се и да умра в същия град. Сега като се замисля, не съм много сигурен къде искам да умра, но за момента казвам София, за да покажа постоянство. Безкрайно необходимо качество, от което аз имам не чак толкова много. Имам куп отрицателни качества, които създават впечатление за постоянство, но това тяхното е мимикрия и не бива да им се хваща вяра.

От време на време съм живял и в други градове за по малко и не по моя вина. Въпреки многото абсолютно логични, приемливи и реалистични оправдания, които имам, длъжен съм да призная, колкото и да не ми се иска, че съм живял и в други градове. За щастие мога да си спомня повечето – не, не повечето, а всички места, на които съм бил. Помня си всичките неразумни, никому  необходими извънградски излизания.

Едно време като имаше още социализъм, задължителна военна повиност и разпределение, след завършване на висше образование, баща ми беше изпратен в Казанлък да преподава история на изкуството в тяхното училище за приложни занаяти. Каква ти история, какво ти изкуство, какви занаяти в Казанлък, но ... да. Не помня много от Казанлък. 

Тук читателят си отдъхва и си казва: „ Оуф, поне за там глупостите му на тоя няма да са кой знае колко”, и си го представям вбесен след няколко страници: „Не си спомням много ли – копеле! Половин глава, че и отгоре си спомняш, изрод такъв!”. На такъв имам да кажа само: „Прецакан си!”. Ако четеш това, то е стигнало до публикуване и вече си си платил за него, за да го четеш. Освен това си негър! Откъде знам ли? И аз съм негър. Знам, че съм негър, защото веднъж, като бях студент, един ерудиран очилт мъж дойде и ни разказа за кината, в които ходят главно бели човеци, и за кината, в които ходят главно черни - човеци. Той беше политически коректен, учтив и любезен чичка и си личеше, че е тъжен от това, че все още има сегрегация. Аз пък се зарадвах и си помислих „Колко правилно!”. Днес остатъчна сегрегация, утре отново греещ в душите ни расизъм.

Белите млъквали след началото на филма и гледали тихо, а черните се вълнували, коментирали на висак глас случващото се на екрана, давали съвети на главните герои и прочее. Същото било и докато гледали телевизия вкъщи. Но да си продължа към читателя – ти си негър, защото, поне в тази глава аз съм главният герой и да ми говориш и да не ми говориш, и да си мислиш нещо и да не си мислиш нищо, аз ще си правя каквото си искам. Ще те залея с глупавите си спомени за Казанлък.

От това, че е градът на розите, нищо не е останало в главата ми, сещам се за това о веднъж дваж годишно, когато ям локум от картонена кутийка, защото на кутийката ва локума има една леля, която бере рози. Спомням си как веднъж докато бяхме сами с брат ми вкъщи, той на 3, а аз на 5, вятърът ми издуха от простора една блуза. Много ревах за нея. Нямаше какво да направя, бяхме заключени на седмия етаж, нямаше нито телефони, нито кого да повикам. Блузата отлетя, а циганетата под блока я прибраха и щастливо я отнесоха. Май съм ревал от безсилие. В една градинка имаше детска катерушка - кафяв пластмасов крокодил. В един рейс майка ми каза на едно цигане „Махни се оттука, имаш много въшки!”, а мангалчето отговори „Лельоо, а ти кога беше докторка?”. Съседите ни бяха Страхил, жена му Христинка и сина им Генчо. Страхил беше плешив, със страховити мустаци, Христинка правеше много готини сладкишчета – кошнички, като истински, с шарени сладки топки в тях – бяха малко по-големи от напръстници, а Генчо имаше много пластмасови войници, правеше кораби от пластелин и по-късно се оказа, че има план.

Банкя

Concordia

Cosse le Vivien

Мобилните телефони са убийци на разни неща

GSMarena.com имат много хубава статия по-въпроса. Направена е с елегантно чувство за хумор и се отнася за всичките технологични джаджи, които са го отнесли от мобилния телефон. Като я четох си мислех, че мобилните отвяха и разни други неща – например телеграмите. Спомням си как едно време, от време на време можеше да биеш една телеграма на някой, който е на вилата си – примерно. От известно време телеграмата въобще не се предлагала като услуга. Как ли ще се чете Удхаус – много ми е чудно. Какво ли ще разбират от телеграмите на Бъртрам Устър. Ще знаят ли защо е кратък изказът? Ще има ли кой да им напомни, че се е плащало на дума? Отнесе го и писането на писма – сега на хартия, във формата на писмо пристигат само разни сметки и извлечения от банки. Преди имаше лепене на марки, писане, чакане, опити за грамотност, ароматизирана хартия – ще ти помни ли някой какво е „епистолярен роман”? Баба ти трънкина. Как ще се приема на Буковски „Поща”-та? На първо четене се сетих за телеграмата и за писмата, сигурно има и още неща, сигурно и възприятията ни за неподозирани от мен неща ще се променят по неподозиран за мен начин. Носталгия… и любопитство.

Да отговоря на позвъняването, да не отговоря на позвъняването

Calm Conflict Resolution
or
Call Center Representative

От време на време, когато ми звъни телефона се появява надпис unknown number или withheld number. Известно е още като CLIR, скрит номер, непознат номер и т.н. Както пред мен така и пред всеки собственик на мобилен телефон стои въпросът дали да се отговаря на тези повиквания или да не се отговаря. Тези, които са решири да филтрират обажданията си с blacklist, решават проблема сравнително лесно – на техническо ниво. Тези които имат по-обикновени апарати ще трябва да изтърпят звъненето или вибрирането на мобилния докато човекът от другата страна се откаже. Моята лична политика по въпроса е хаотична, понякога отговарям, понякога не отговарям. Всеки взима сам преценка според случая – според мен, обаче трябва да се отговаря на тези обаждания. Ако ситуацията не позволява отговор, може би по-скоро е добре изцяло да се изключи телефона. Много хора звънят със скрит номер по невнимание, от незнание или защото са забравили да си настроят телефона. А ако някой Ви търси за разрешаване на конфликт и разчита, че ще се излъжете да отговорите – може би пък е по-добре да разрешите конфликта.

.... OFF!

Пише по вестниците и казват по новините, че българите намалявали. Намаляват те. Намаляват и гражданите. Намаляват и нормалните. Намаляват и здравите. Увеличават се селяните (разбирай не хората, които живеят в села, а ония дето главите им са изтърбушени отвътре и напълнени с плява и тор). Хората намаляват. Увеличава се пенсионната възраст. Все повече жени емигрират. И така ще стане, че глупавите бели мъже ще работят до смърт, за да изхранят и да произведат мръсни, гадни, крадливи мангалчета (да не си помислите, че съм расист или ксенофоб – неее, мангалчета са малки старинни уредчета за отопление – мръсни са от саждите, произвеждат се от ковачи – главно мъже, гадни са, защото се правят трудно, и са крадливи, защото изгарят толкова много дърво, че не е истина).

Въпросите

Въпросите морално етически не са като въпросите орално фалически. Не е като да пишеш „кур” на стената на историческата забележителност и да прославяш родните дружества туристически. Сложни са тези неща – много. Идва ли се на работа по-къси гащи? Да се изпляскам ли с колегата/колежката или не? Дали пък да не прецакам шефа? Защо да не подгъзурча куйрука и да не стана кафяв нос – и без това всичко отива по дяволите, поне аз да съм добре? Да взема ли пък да си свърша работата? Защо да не поскрия данъци? Но няма какво да го мисли човек, дето викаше един приятел: „Мразим да мислим, защото се потим и миришем лошо!” Та така… Вторник.
Шибана работа е вторника, не е гаден като понеделник, но е и далеч от преполовяването на седмицата. Недоклатена колежка е изпаднала в киселинно състояние, което вероятно й изтребва яйцеклетките до една, а видимото проявление на киселинността е отровно мълчание. Не съвсем, чува се как хрупа някакви гризини. Чакам шефа да излезе за обяд, за да мога спокойно да пафкам цигари на балкона. Докато този момент дойде трябва да оценявам работата на хората – бих им наджаскал отлични оценки на всички с едно тряскане на клавиш, но по закона на всеобщата гадост е невъзможно да сложиш групова оценка – те ти тебе булка интелигентен софтуер. Усещам как ме налазва погнуса, мирова скръб и всеобхватна мизантропия. Дали пък с мен нещо не е наред?

Покана за рожден ден

Получих покана, но няма да отида. Обадих се сутринта  да му честитя рождения ден. "Добро утро, ... ми, честит рожден ден! Да си жив и здрав!" "А, благодаря, ти как си?" "Добре съм, вие как сте!" "Добре сме. В неделя ще се чествам, ако искаш ела!". Не, бе, не искам, ако ти искаше да ме поканиш щеше да ми се обадиш по-рано и да ме поканиш, вероятно преди рождения ти ден. И тук аз съм кретен, че въобще продължвам да говоря с него: "Къде?" "У нас." Тук вече се сещам, че не ти ща и поканата и чудото и казвам: "Знаеш, че в събота и неделя обикновено работя, няма да дойда." "Добре" - ми казва той с облекчение. "Хайде, приятно прекарване и чао." "Чао." 

Един лев

Прибирам се спокойно днес през градинката на народния театър и някакъв розов чичка идва и на чист английски език ме пита говоря ли английски. Говоря бе, чичка. И дай назаем един лев тогава, че идвам от Ямбол и ми се счупи колата. И ми го вика това на чист английски отново. А пък аз на езика на Шекспира му отговарям.  А, не, да ги немаме такива, чичка, тая врътка я знаем много хора. Ще трябва да измислиш нещо друго. Ебаси - научили сме англичаните да маат по центъра и да крънкат по левче. Вива Булгария, Вива, екс булгария, вече Мангалия. И обмяната на международен опит също - Вива!

Обещавам пак да почна да пиша

Обещавам пак да започна да пиша, но този път ще гледам да не е за глупости, а за някакви сериозне неща.

Котка на прах

Преди няколко дни, вкъщи дойде един познат. Пи кафе, пуши цигари и разказа готина история. Гледал по телевизията някакво интервю с деца. Питали ги какво е отрова за мишки. Едно от децата отговорило: „Котка на прах”. Винаги с удоволствие си спомням как бате Енчо попита едно момченце: „Какъв искаш да станеш, когато порастнеш?”. А то намусено избълва „Робот!”. На същия въпрос първият отговор, който успя да измисли Ирина беше – „Зелена”. Аз реших, че тя иска да стане Йошка Фишер. Дребосъците са адски свежи. После, по знайни и незнайни причини всички ставаме квадратни.

GMO - генно модифицирани храни

Гледам навсякъде, че напоследък е страшно модерно да се протестира срещу генно модифицираните организми. Айде стига, много е знаела баба ти, че пестицидите са вредни, та да протестира срещу тях. С тоя скапан интернет се оказва, че всички знаят за всичко, по много, защото са прочели някой форум. Какво като е генно модифицирана свинята, нямам нищо против да има десетина бутчета пилето. На вкус не вярвам някой да го усети. Едно време в някакъв разказ, четох за един, дето бил такъв чревоугодник, че можел да разпознае яребицата, дето яде, дали е лежала на лявата си или на дясната си кълка. Кой знае колко генно модифицирани неща сме изкльопали досега – сега тепърва ли да демонстрираме срещу тях. Ама, не знам си какво си, ама чист свят за децата ни, абе, що не си… Баба ти сигурно смята, че компютъра е вреден за теб, ама не ходи да протестира. Кой знае към още какви неща ще се адаптираме както към смога, нитратите, луминисцунтните лампи, излъчванията от мобилните телефони. Еволюция. Какво има да се протестира – не знам. Ава иначе е готино, няколко часа протест и отиваш да ковнеш две сандвичета от напълно натурални продукти в МакДоналдс.