Както вероятно вече сте видели, и моля да ме извините за безразборните запетаи, в горния край на блога има един проект за книга за контактен център. Моля, всеки който има какво да каже по въпроса да ми прати по някой ред, за да посъбера различни гледни точки. А аз пускам там преработката на това, което съм написал досега. Благодаря. Може да ми пратите картинка, стихче, един ред да е - все е от полза. Пуснете го като коментар на този пост. Картинката с патъците е просто готина картинка, която намерих. Ако някой си мисли, че зеленото има нещо общо със зеленото на един наш телефонен оператор - в грешка е. Не е това зелено. Няма нищо общо. Господ да Ви пази мобата. Ето текста досега:
Call center 24/7
Глава 1
Кой съм аз
Да започна и аз като Робинзон Крузо „Роден съм в град Йорк през ...”. Преди известно време тази книга ми попадна в ръцете, чудесното издание с твърди корици на библиотека „Световна Класика”. Надписано от далечната наша роднина кака ми Стефка с правописна грешка. „На Борисчо, от кОка Стефка”. Голям смях му удряхме с брат ми на тази грешка. А на „Робинзон Крузо” аз му удрях голямо четене. Тъкмо се бях научил да чета и баба ми откри, че докато чета може да ми пробута всякаква храна. Горкият Дефо, по страниците на произведението му има следи от филийка с лютеница, филийка с риба „Перла”, баничка, марципан „Кума Лиса”, циганска баница, попска яхния и всякакви други вкуснотийки.
Идеята на баба ми, трябва да се признае, беше гениална, още повече, като се има предвид какво дребно злоядо копеленце бях. Моя е репликата „Абе, ти не разбираш ли, че въобще не обичам да ям. Склонността ми да обобщавам, също е наследена от баба ми, в един по-късен етап от живота ми тя успешно резюмира развитието ми по следния начин: „Борисеее, какво дете беше – какъв идиот стана.” Така си е, питайте, който искате от приятелите ми, аз съм внук на баба си, син на майка си и баща си и брат на братята си и по всеобще съгласие, в общи линии идиот.
И а ла Робинзон . роден съм в град София, живял съм и живея в град София, надявам се и да умра в същия град. Сега като се замисля, не съм много сигурен къде искам да умра, но за момента казвам София, за да покажа постоянство. Безкрайно необходимо качество, от което аз имам не чак толкова много. Имам куп отрицателни качества, които създават впечатление за постоянство, но това тяхното е мимикрия и не бива да им се хваща вяра.
От време на време съм живял и в други градове за по малко и не по моя вина. Въпреки многото абсолютно логични, приемливи и реалистични оправдания, които имам, длъжен съм да призная, колкото и да не ми се иска, че съм живял и в други градове. За щастие мога да си спомня повечето – не, не повечето, а всички места, на които съм бил. Помня си всичките неразумни, никому необходими извънградски излизания.
Едно време като имаше още социализъм, задължителна военна повиност и разпределение, след завършване на висше образование, баща ми беше изпратен в Казанлък да преподава история на изкуството в тяхното училище за приложни занаяти. Каква ти история, какво ти изкуство, какви занаяти в Казанлък, но ... да. Не помня много от Казанлък.
Тук читателят си отдъхва и си казва: „ Оуф, поне за там глупостите му на тоя няма да са кой знае колко”, и си го представям вбесен след няколко страници: „Не си спомням много ли – копеле! Половин глава, че и отгоре си спомняш, изрод такъв!”. На такъв имам да кажа само: „Прецакан си!”. Ако четеш това, то е стигнало до публикуване и вече си си платил за него, за да го четеш. Освен това си негър! Откъде знам ли? И аз съм негър. Знам, че съм негър, защото веднъж, като бях студент, един ерудиран очилт мъж дойде и ни разказа за кината, в които ходят главно бели човеци, и за кината, в които ходят главно черни - човеци. Той беше политически коректен, учтив и любезен чичка и си личеше, че е тъжен от това, че все още има сегрегация. Аз пък се зарадвах и си помислих „Колко правилно!”. Днес остатъчна сегрегация, утре отново греещ в душите ни расизъм.
Белите млъквали след началото на филма и гледали тихо, а черните се вълнували, коментирали на висак глас случващото се на екрана, давали съвети на главните герои и прочее. Същото било и докато гледали телевизия вкъщи. Но да си продължа към читателя – ти си негър, защото, поне в тази глава аз съм главният герой и да ми говориш и да не ми говориш, и да си мислиш нещо и да не си мислиш нищо, аз ще си правя каквото си искам. Ще те залея с глупавите си спомени за Казанлък.
От това, че е градът на розите, нищо не е останало в главата ми, сещам се за това о веднъж дваж годишно, когато ям локум от картонена кутийка, защото на кутийката ва локума има една леля, която бере рози. Спомням си как веднъж докато бяхме сами с брат ми вкъщи, той на 3, а аз на 5, вятърът ми издуха от простора една блуза. Много ревах за нея. Нямаше какво да направя, бяхме заключени на седмия етаж, нямаше нито телефони, нито кого да повикам. Блузата отлетя, а циганетата под блока я прибраха и щастливо я отнесоха. Май съм ревал от безсилие. В една градинка имаше детска катерушка - кафяв пластмасов крокодил. В един рейс майка ми каза на едно цигане „Махни се оттука, имаш много въшки!”, а мангалчето отговори „Лельоо, а ти кога беше докторка?”. Съседите ни бяха Страхил, жена му Христинка и сина им Генчо. Страхил беше плешив, със страховити мустаци, Христинка правеше много готини сладкишчета – кошнички, като истински, с шарени сладки топки в тях – бяха малко по-големи от напръстници, а Генчо имаше много пластмасови войници, правеше кораби от пластелин и по-късно се оказа, че има план.
Банкя
Concordia
Cosse le Vivien
